Един баща разказва:

„Не бях навършил и 30 години, когато съпругата ми роди първото ни дете. Още си спомням онази нощ, останах почти до сутринта с една компания. Беше едно нощно преживяване, изпълнено с празнословие, лоши коментари и клевети. Аз бях този, който водеше разговора. Разсмивах приятелите си… Спомням си как ги разсмивах до несвяст. Притежавах способността да имитирам действия на хора много добре. Дори умеех да си променям гласа, почти като гласа на този, когото имитирах. Имитирах, когото си пожелая – дори приятелите си. Някои от хората страняха от мен, за да не им се подигравам.

Спомням си нощта, в която се подиграх с един слепец – видях го да проси на пазара. Аз протегнах крака си и го спънах. Слепецат падна на земята, започна да върти главата си и се опитваше да говори нещо. Смехът ми се носеше по целия пазар.

Прибрах се вкъщи много късно, както обикновено. Намерих съпругата ми да ме чака. Тя беше в предродилните си болки.

Попита ме: „Къде беше?“

Аз й казах: „С приятели, както обикновено.“

Видях, че съпругата ми е търпяла тези силни болки, чак докато се прибера, а аз се веселях с приятелите си. В този момент една сълза се стече по лицето ми, разбрах че не съм се грижил за съпругата си в най-трудния момент за нея.

Заведох я в болница. Влезнахме в родилното отделение. Аз излезнах й отидох в чакалнята. Чаках няколко часа, за да видя първата ни рожба. Чаках много, но се уморих и се прибрах вкъщи. Оставих телефония си номер на дежурния лекар, за да ме осведоми, ако съпругата ми роди.

След няколко часа ми се обади, за да ми каже, че имам син – първата ми рожба. Нарекохме го Салим.

Веднага отидох към болницата. Още като влязох попитах къде се намира стаята, в която е настанена съпругата ми. Дежурният лекар ми каза да отида първо до доктор- акушера. Казах му, че искам да видя първо Салим, но дежурният лекар настояваше… Отидах до доктора. Когато я попитах за какво иска да говори с мен, тя ми каза:

„Синът ти има проблем със зрението, той е сляп.“

Наведох глава поразен и в този момент си спомних слепецът, с когото се подигравах онази вечер на пазара.Човекът, с когото разсмивах хората… Всичко се връща рано или късно. Незнаех какво да кажа, спомних си за съпругата и детето ми. Благодарих на доктора за грижите, които е положил. Отидох да видя съпругата си. Когато влязох в стаята и погледнах към нея, видях че не тъжи за слепотата на Салим. Тя бе вярваща, набожна и знаеше, че това е изпитание от Аллах.

Тя ме посъветва в този момент да престана да се подигравам с хората. Винаги ми казваше да спра да говоря за другите и да престана да им се присмивам.

Излязохме от болницата, заедно със Салим. Не изпитвах бащински чувства към него, макар че ми беше първороден син, дори понякога се държах така, като че ли той не съществуваше. Когато чувах плача му, отивах в спалнята и се опитвах да заспя. Съпругата ми много го обичаше и се грижеше за него много всеотдайно. Аз не го мразех, но не го и обичах, а беше моя плат и кръв.

Порастна Салим, започна да пълзи, дори пълзенето му беше странно. Когато навърши година, започна да прохожда и чувстваше трудноста от липсата на зрение.

Съпругата ми роди още две момчета – Халид и Омар.

И така минаваха годините…

Салим и двамата му братя ставаха все по големи и големи. Не обичах да стоя вкъщи, винаги се стремях да бъда с компанията си, за да ги разсмивам, приличах на играчка, с която те се забавляват.

Съпругата ми винаги ме наставляваше да се променя, да оставя този начин на живот и да поема по Правия път, определен от Аллах. Тя не се ядосваше от това, което правя и не вдигаше скандали. Само ме наставляваше с търпение. Тя много тъжеше като виждаше разликата в отношенията към Салим и това- към Омар и Халид. Годините минаваха неусетно, животът ми се изразяваше в работа, храна, спане и забавления с приятелите ми. Предложих на съпругата ми да запишем Салим в училище за слепи.

Един ден (петък) се събудих в 11ч., както обикновено. Минах през салона и видях Салим да плаче. За първи път погледнах толкова продължително към него, гледах как плачеше.

Минаха почти 10 години, а аз сега погледнах за по-дълго време към сина ми. Той плачаше и викаше майка си да дойде, а аз бях до него.П риближих се до него и го попитах: „Салим, защо плачеш?“

Когато чу гласът ми, престана да плаче, опита да разбере какво има около него като пипаше с малките си ръце. Разбрах, че иска да се отдръпне от мен, като че ли искаше да ми каже: „Къде беше през тези 10 години?“

Последвах го.Той отиде в стаята си, а аз с него… Не искаше да ми каже защо плаче. Опитвах се да разбера защо… Накрая ми каза – плачеше, защото брат му Омар закъснява, а трябвало да отиде с него до джамията, за да изпълни петъчната молитва. Страхуваше се, че вече няма да намери място на първия ред. Викал е Омар и майка си, но никoй не му се е отзовал… Затова се разплакал. Гледах преливащите от очите му сълзи…Неможах да издържа на това и поставих ръката си върху устните му. Попитах го: „Затова ли плачеш, Салим? Не тъжи, знаеш ли кой ще те отведе днес до джамията?“

Каза ми: „Омар, обаче закъснява.“

Казах му: „Не, аз ще те заведа.“

Неможа да повярва, помисли си, че се шегувам с него.

Избърсах сълзите му, хванах го за ръка и поисках да го закарам с колата, но той ми каза, че иска да отиде пеша, защото джамията не е далеч.

Не си спомням кога за последен път бях влизал в джамия, но този път беше първият път, в които влезнах, изпитвайки богобоязън и съжеление за това, че толкова години не съм влизал.

Джамията беше пълна с кланящи се, но намерих място за Салим на първия ред.

Изслушахме хутбето, Салим кланя до мен или по точно – аз кланях до него. След като свърши молитвата, Салим поиска от мен да му дам един Коран. Учудих се… Как ще чете като е сляп?! Дадох му Книгата, след което поиска от мен да отворя на сура „Пещерата“. Започнах да търся номера на стрницата, от която започваше сурата в съдържанието. Намерих я. Салим взе Корана и го постави пред себе си. Започна да чете сурата, а очите му бяха затворени. Той знаеше сурата наизуст. Засрамих се. Аз също взех един Коран и започнах да чета словата на Аллах. Четях и плачех. В джамията имаше още хора – досрамя ме, затова се опитвах да се сдържам. Усещах как една малка ръка бършеше сълзите от лицето ми – ръката на Салим, синът ми. Прегърнах го. Погледнах към него и си казах: „Не ти си сляп, синко, аз съм този, който е сляп. Бях поел пътя към вечния огън, като че ли не го виждах, като че ли бях слепец. Върнахме се вкъщи. Съпругата ми много се беше притеснила за Салим, но когато разбра, че съм кланял петъчната молитва заедно с него, се разплака. От този ден, не съм изпускал молитва. Оставих компанията, с която прекарвах цялото си време след работа. Намерих си нови приятели. Запознах се с тях в джамията. Вкусих сладостта на вярата. Замених празнословието и шегите със споменаване на Аллах. Почувствах, че вече съм по-близо до семейството си, хората, които най-много ме обичат. Вече не виждах в очите на съпругата ми страх и тъгa. Гледайки към Салим, виждах ангел, ходещ по земята. Непрестанно благодарях на Аллах за този дар – че ми позволи да прогледна, след като бях сляп – от истинската слепота.

Един ден група младежи, които посещаваха месджида близо до дома ни, ме поканиха да отида с тях да призоваваме в някое отдалечено от града, в който живеем, място.Поколебах се. Помолих Аллах да ми помогне да взема правилното решение. Посъветвах се със съпругата ми. Тя се зарадва много, дори ме подстрекаваше да тръгвам. Сигурно си спомняше как излизах без да й казвам къде отивам. Отидох към Салим и му казах къде ще отида за известно време.Той ме прегърна радостен.

Отсъствах от семейството си около 3 месеца. В този период винаги, когато имах възможност, се обаждах на съпругата и децата си. Много се бях затъжил за тях, особено за Салим. Много исках да чуя гласа му, само с него не бях говорил през този период. Когато се обаждах той все беше или на училище, или в джамията, затова неможах да говоря с него. Винаги, когато казвах на съпругата ми, че много съм се затъжил за Салим, тя се радваше и смееше, освен последния път, когато й се обадих…

Гласът й беше различен и не се смееше.

Попитах я: „Как е Салим? Предай му поздрави от мен.

Тя ми отговори: „С позволението на Аллах и замълча.“

Завърнах се вкъщи. Почуках на вратата…Исках да ми отвори Салим, но Халид беше този, който ме посрещна. Прегърнах го, а той ми каза: „Татко,татко…“

Когато влязох вкъщи, почувствах болка в гърдите си. Казах си: „Аллах да ни пази от шейтана.“

Прегърнах съпругата ми. Лицето й беше различно, познавах я добре… Разбрах, че нещо се е случило. Попитах я: „Какво ти е?“

Отговори ми: „Нищо.“

Попитах я: „Къде е Салим?“

Тогава наведе глава и сълзи обляха лицето и.

Попитах я отново: „Къде е Салим?“

Тогава Халид ми каза: „Салим отиде при Аллах.“

Съпругата ми се строполи на земята и започна силно да плаче.

Излязох. Две седмици преди завръщането ми Салим се беше разболял от тежка болест. Съпругата ми го е завела към болницата, но починал там.

Синът ми Салим, синът ми, който ми помогна да прогледна след слепотата… Едва навършил 10 години, той напусна земния живот. Напусна го, но преди това помогна на баща си, който през тези 10 години не можеше да го гледа – странеше от него…

Моля Аллах да ме събере със синът ми в Райските градини!

/По действителен случай/

Advertisements