ПЪРВИ РАЗДЕЛ
УСЛОВИЯ ЗА ПОДКРЕПАТА

Който се запознае със знаменията (айетите) на Корана открива, че Всевишния Аллах е поставил едно много важно условие за подкрепата Си, това условие е нашата подкрепа за Аллах. Всевишния Аллах казва: „О, вярващи, ако подкрепите [делото на] Аллах, и Той ще ви подкрепи, и ще утвърди стъпките ви“ (Мухаммед:7). И казва: “ …Аллах ще подкрепи онези, които Го подкрепят… „. (Ал-Хадж:40) Но, за каква подкрепа говори Всевишния Аллах, като казва: „…Аллах не променя хората, докато те не променят себе си … „.(Ар-Раад:13) И казва: „Това е, защото Аллах не променя благодатта, с която е облагодетелствал хората, докато не променят себе си… “ (Ал-Анфал:53). Следователно, Всевишния Аллах изисква от нас да Го подкрепим срещу самите нас, за да заслужим Неговата подкрепа срещу враговете ни и да ни укрепи на земята. Рабът, както казва Шейху-л-ислям Абд Ал-Кадир Ал-Кейляни, е между Аллах и душата си – ако подкрепи душата си, става раб на своите желания, а ако подкрепи Аллах, става Негов раб.

Характерът на битката

Битката между раба и неговата душа е най-голямата и сурова битка, чийто изход определя съдбата на човека в земния живот и отвъдния.
Има хора, които предават „управлението“ на своето сърце „в ръцете“ на своята душа, като по този начин започват да я следват, независимо къде ги води тя. Други – понякога надвиват своята душа, друг път й се доверяват – и по този начин или печелят, или губят. Друга група хора водят война със своята душа, докато не я подчинят на себе си – в резултат на това, тя започва да ги следва. Именно тази група хора са истинските раби на Аллах.
За да разберем характера на тази битка, първо трябва да разберем какво представляват: сърцето (калб), душата (нефс) и страстта (хауа).

Сърцето

С думата „сърце“ (калб), ислямските теолози обозначават сбора от чувствата, усещанията и интуициите в човека, които се пораждат от обич, омраза, радост, мъка, успокоение, спокойствие, тревога, смирение, опасение, надежда, безпокойство, желание, страх, милосърдие, съчувствие, жалост, огорчение, съжаление и други. Всевишния казва: „…О, да, при споменаването на Аллах сърцата се успокояват“(Ар-Раад:28). И казва: „И щом им бива споменаван единствено Аллах, сърцата на онези, които не вярват в отвъдния живот, се отвращават… „(Аз-Зумар:45). Казва също: “ …И вложихме в сърцата на онези, които го последваха, състрадание и милосърдие… „(Ал-Хадид:27). И посочва: „…За да огорчи Аллах сърцата им… „(Аали Имран:156). И споменава Всевишния: „..и ще премахне гнева от сърцата им. Аллах приема покаянието на когото пожелае… „(Ат-Тауба:15). И казва: „Които, щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат… „(Ал-Хадж:35). Всевишния казва: „…И хвърли в сърцата им ужас…” (Ал-Ахзаб:26).
Следователно, сърцето е битието на тялото. То е царят, на когото всичко останало се подчинява. Умът (ал-акл), душата и останалите органи са неговите войни, изпълняват неговите нареждания и се въздържат от неговите забрани. То взема решенията, а те трябва да ги изпълняват. Ако то избере пътя на благочестието цялото тяло става благочестиво, а ако избере пътя на безчестието, цялото тяло става нечестиво.
Пророкът (С.А.С.) казва: „…Във всяко тяло има едно парче месо, което ако е здраво, цялото тяло е здраво, а ако е болно, цялото тяло е болно. О, да, това е сърцето“(Бухари и Муслим).
Сърцето е мястото, където се установява вярата. Всевишния казва: „Бедуините рекоха: „Ние повярвахме. “ Кажи: „Не сте повярвали, ала кажете: „Отдадохме се на Аллах!“, защото вярата не е влязла още в сърцата ви… „(Ал-Худжурат:14 ). И казва: „О, Пратенико, да не те нас-кърбяват надпреварващите се в неверието сред онези, чиито усти тричаха: „Повярвахме!“, ала не вярваха сърцата им…“(Ал-Маида:41).
Сърцето е натоварено от Аллах да подчини своите подвластни чувства и осезания на Него. То трябва да посвети цялата си обич на Аллах и да не обича никого другиго заради самия него, защото истинският любим заради самия него е само Всевишния Аллах, а всяка друга личност, която е обичана, е заради Всевишния Аллах. По същия начин то не трябва да мрази никого, освен ако и Аллах го мрази, и да се радва само на благодатта на Аллах. Всевишния казва: „Кажи: „С благодатта на Аллах и с Неговото милосърдие, с това нека ликуват! То е по-добро от това, което трупат „(Юнус:58).
Сърцето трябва да изпитва страдание само от своите пропуски към Аллах; да се надява само на Аллах; да моли за опрощение само Аллах; да се бои само от Него; да се уповава само на Него; да се обръща за присъда само към Него; да влиза в пререкания само заради Него; така и във всички останали чувства. Ето защо, най-всеотдаен раб е този, чувствата на когото изцяло са подчинени на Аллах.
Сърцето притежава проницателност, чрез която рабът, ако постоянно я е калявал, ще намери своя път към Аллах. Но, ако я е оставил без никаква грижа, тя ще се заличи чрез прегрешенията. Ето защо сърцата ослепяват, както казва Всевишния: „…He очите са слепи, а сърцата в гърдите са слепи.”(Ал-Хадж:46)
Следователно, ослепяването на сърцата се дължи на натрупаните и продължаващи прегрешения, които техният притежател не се с опитал да премахне чрез искрено покаяние. Така мътилката, породена от прегрешенията се отлага върху огледалото на сърцето и неговата прозорливост, докато тази прозорливост не се погуби и докато сърцето не се покрие с ръжда. Както казва Всевишния: „Ала не! Сърцата им с ръжда покрива онова, което са придобили „(Ал-Мутаффифин:14).

Душата

Аллах е създал душа (нефс) за всеки от Своите раби, която повелява злото, за да изпита доколко е искрено рабството му към Него. И е сторил най-силните й качества да са невежеството (ал-джехл), угнетяването (аз-зулм) и скъперничеството (аш-шух). Затова тя клони към лошото и бяга от доброто, и не обича трудността. Поради това, тя ненавижда каквото и да е натоварване. Обича да получава дял от всяка дейност, извършвана от раба. Най-привлекателното нещо за душата е нейното усещане за върховенство и превъзходства над всичко около нея, за покоряването на сърцето и мобилизиранетo на неговите чувства за обслужване на нейния дял. А сатаната стои зад нея, и възползвайки се от нейната глупост и скъперничество, й разкрасява делата, чрез които тя получава своите видими и невидими дялове. Затова душата притиска сърцето, за да може то да нареди на останалите органи да изпълнят онова, което тя иска и желае. И тъй като самата душа е обичана и онова, към което призовава също е обичано, отдалеченото от Аллах сърце й се подчинява, от което рабът започва да не обича друго, освен себе си; да не спори, освен зa да я защити; да мрази онези, които я мразят. Той започва да се радва само на онова, на което душата му се радва; да изпитва мъка само за онова, за което тя изпитва мъка; да се надява само на онова, на което тя се надява; да се бои само от онова, от което тя се бои – и така във всички други усещания, докато не се стигне до пълното поробване на сърцето. Тогава то става неин покорен роб, който изпълнява нарежданията й и безпрекословно изпълнява нейните желания.
Следователно, душата повелява злото: „И не оневинявам себе си. Наистина душата повелява злото… „(Юсюф:53) . Тя е свидлива, желае да си присвои всичко добро: “ …А които се опазят от скъперничеството на душите си те са сполучилите“ (Хашр:9). Пророкът (С.А.С.) казва: „Пазете се от угнетяването, защото в Съдния ден угнетяването [ще се превърне в] тъмнини! И се пазете от скъперничеството, защото скъперничеството погуби онези, които бяха преди вас, като ги накара да пролеят кръвта си и да си позволят онова, което им е забранено!“ (Муслим)
От Абу Ал-Хиядж Ал-Асади е предадено, че е казал: „Както обикалях около Свещенния дом, видях един човек да казва само: „О, Аллах, пази ме от скъперничеството на моята душа“, и нищо друго. Затова го попитах защо го прави, а той каза: „Ако успея да се предпазя от скъперничеството на моята душа, няма да крада, няма да извършвам прелюбодеяние и няма да върша нищо греховно“. След това разбрах, че този човек е [прочутият със своята щедрост] Абду-р-Рахман ибн Ауф (Р.А).

Страстта

Според ислямските теолози, страстта (ал-хауа) е онова, към което клони душата. Всяка душа, която нейният притежател не е успял да укроти чрез борба, желае спокойствието и сладострастията, независимо дали са физически – като например страстта към яденето, пиенето, половия акт, трупането на пари и т.н. – или духовни – като обичта към високите длъжности, стремеж към показност, към похвали, желание за популярност и сочене с пръст. Тя обича спасението и ненавижда да бъде упреквана или обвинявана в грешка. Обича да е издигната над останалите и ненавижда някой друг да се издигне над пея. Обича да й се подчиняват, но не обича да се подчинява.

Опасност от следването на страстта (ал-хауа)

Ако човек откликне на всичко, което желае неговата душа с ней-ните страсти, неизбежно ще стигне до гибелта. Той няма да изпълнява никакво задължение (фарз), защото душата му ненавижда задължаването и обича спокойствието. И ако все пак в сърцето му е останала малка частица от вярата, и той изпълни някое задължение (фарз), то душата няма да остави това му деяние да остане чисто за пред Аллах, без да вземе своя дял от него. Тя ще го накара да го извърши с показност или с надменност, смятайки, че той е по-добър от другите в изпълнението на тази дейност, че с извършеното дело той трябва да заеме достойно място сред хората, дори пред Аллах. По този начин неговата душа ще получи своя дял от това деяние. Така човекът няма да чувства безпокойство за начина, по който е събрал богатствата си, защото цялото му внимание ще е насочено към душата му – за задоволяване на нейния стремеж към трупане на богатство – без оглед дали това е позволено (халал), или забранено (харам).
Всяко прегрешение, извършвано от раба, се дължи изцяло на невежеството (ал-джехл) или страстта (ал-хауа). Така например, онзи, който лъже, за да спаси себе си в дадено положение, не би направил това, освен следвайки прищявката на своята душа, обичаща спасението и бояща се от упрека. Онзи, който краде, също следва прищявките на своята душа, ламтяща за богатства, за да ги харчи за своите страсти. Онзи, който се стреми към показност, също следва прищявка на своята душа, обичаща издигането в очите на хората. Така: човек не се забавя за колективната молитва (саля-намаз с джемаат) освен поради следване на прищявката на своята душа, обичаща безгрижието; не се забавя за началния текбир [произнасянето на думите „Аллаху акбар“ от имама] без уважителна причина, освен поради следване на някоя прищявка на своята душа; не изоставя говеенето, освен търсейки несмущавано спокойствие за своята душа; не изоставя допълнителната нощна молитва (каям ал-лейл), освен следвайки прищявката на своята душа, обичаща спокойствието и ненавиждаща затруднението. Никой учен не отрежда решение по юридическо-богословски въпрос (фетва), противоречащо на общоприетите постановки сред учените, освен, следвайки прищявката на своята душа, обичаща заемането на висок пост при някой управник или бояща се за себе си от това, което може да я сполети, ако каже истината и отсъди друга фетва, несъвпадаща с онова, което иска управникът. Ето защо, даже и най-малкият пропуск в изпълнението на задълженията (фарзовете) и послушанията не е нищо друго, освен резултат от следването на страстите.
Свещеният Коран на много места ни предупреждава за опасността от следването на страстта. Всевишния казва: „Не виждаш ли онзи, който приема страстта си за божество? Нима над него си покровител?“ (Фуркан:43) Следователно, онзи, който следва страстта си, започва да й служи и да я приема за божество, защото й се подчинява във всичко, което тя му нарежда.
Всевишния казва: „…И не се подчинявай на онзи, чието сърце оставяме да нехае за Нашето споменаване, и той следва страстите си, и делото му е погубено!“ (Кахф:28) Когато страстта бива последвана, сърцето започва да нехае за Аллах и връзката с Него се прекъсва. Всемилостивия казва: „Да, онези, които угнетяват, следват своите страсти в неведение… “ (Ар-Рум:29). И още: „А ако не ти откликнат, знай, че следват само страстите си!“ (Касас:50). Следователно, неоткликването на призива на призоваващия към напътствието и истината, е плод само на следването на страстта.
Никой дар от Аллах не се е погубвал, и нищо добро не е отнемано от някой раб, освен поради страстта, както е посочено в разказа за Белам в Свещения Коран: „И прочети им вестта за онзи, на когото дарихме Нашите знамения, а той се изплъзна от тях. И сатаната го направи свой последовател, и стана той един от заблудените. А ако пожелаехме, щяхме да го въздигнем с тях. Ала той се привържа към земята и последва страстта си, и е като кучето нахвърлиш ли му се, задъхва се, изплезило език, и оставиш ли го, задъхва се пак“ (Араф:175-176).
Свещеният Коран ни напомня, че душата и нейната страст разкрасяват на сърцето извършването на греха, дори ако този грях се изразява в убийство и дори ако това убийство е насочено към най-близките хора, както се споменава в разказа за двамата синове на Адам: „И го подтикна душата му да убие своя брат, и го уби, и стана един от губещите“ (Маида:30). И в разказа за Юсуф (А.С.), когато неговият баща Якуб (А.С.) се обръща към останалите си синове, заради онова, което са сторили със своя брат Юсуф: „…Рече: „Да, разкрасили са ви нещо душите ви. Но най-хубаво е да се търпи. От Аллах се търси помощ… “ (Юсюф:18).
Душата може да разкраси на човека съдружаването с Всевишния Аллах, и не само това – тя разкрасява и на другите хора това съдружаване. Ето какво се казва в разказа за Муса и Ас-Самири: „Рече [Муса]: „А какво ти бе намерението, о, ас-Самири?“ Рече: „Аз видях това, което те не видяха. Стиснах шепа [пръст] от следата на посланика [Джибрил] и я метнах. Така ми го разкраси душата ми“ (Та Ха:95-96).
И самудяните, народът на пророка Салих (А.С), не са пристъпили към заколването на камилата и не са излъгали своя пророк, освен, следвайки страстта на своите души, която взела връх над тях. Всевишния казва: „[Кълна се] и в душата, и в Онзи, Който я е създал, и на нея е посочил [що е] нечестивост и богобоязливост! Сполучва онзи, който я пречиства. А губи онзи, който се омърсява. Самудяните отричаха поради своето непокорство “ (Шамс:7-11).

Същността на угнетяваното на себе си

Както бе посочено, едно от качествата на душата е невежеството (ал-джехл). То се изразява в това, че тя иска незабавно откликване на нейните искания, без оглед на последствията. Когато рабът следва страстта на своята душа, неволно й причинява най-голямото угнетяване. Защото, когато откликва на нейните искания в земния живот, смятайки, че това я ощастливява, той я осъжда на гибел в отвъдния живот. А рабът, който желае доброто на своята душа, я отказва от страстта й. И когато й се противопоставя и я отказва от онова, което тя желае в земния живот, той й желае вечното щастие в отвъдния живот.
В разказа за Адам (А.С.) и неговата съпруга, когато послушалщ сатаната и вкусили от дървото, което Аллах им е забранил, и им се показали срамотиите и почувствали греха, който са извършили, се казва: „Рекоха: „Господи наш, угнетихме себе си и ако Ти не ни опростиш, и не ни помилваш, ще сме от губещите “ (Араф:23).
В разказа за Муса (А.С.) се казва: „И влезе той в града по време, когато жителите му нехаеха, и завари там двама мъже да се бият, единият от неговата общност, а другият от враговете му. Онзи, който бе от неговата общност, го извика на помощ срещу онзи, който бе от враговете му. И Муса го удари с юмрук и [неволно] го уби. Рече: „Това е дело на сатаната. Той е заблуждаващ, явен враг. “ Рече: „Господи, аз угнетих себе си. Опрости ме!“ И Той го опрости. Той наистина е Опрощаващия, Милосърдния “ (Касас:15-16). В историята му със синовете на Исраил се казва: „И когато Муса рече на своя народ: „О, народе мой, ти угнети себе си, като прие телеца. Покайте се пред своя Създател “ (Бакара:54).
В разказа за собственика на двете градини се казва: „И влезе в своята градина, угнетявайки себе си. Каза: „Не мисля, че това някога ще изчезне“ (Кахф:35). Всевишният казва: „…И не ги задържайте с насилие, престъпвайки! А който направи това, угнетява себе си… “ (Бакара:231). Също: „…И не Аллах ги е угнетил, а те сами се угнетяват “ (Али Имран:117).
Всевишния казва: „[И надпреварвайте се към опрощение от своя Господ и към Градината с ширината на небесата и на земята, приготвена за богобоязливите]… и за онези, които щом сторят непристойност или угнетят сами себе си, споменават Аллах и молят опрощение за своите грехове, а кой освен Аллах опрощава греховете? “ (Али Имран:135).ю

Ролята на сатаната

Аллах е създал за всеки от Своите раби по един сатана (шейтан, карийн). Ролята на този сатана в битката, протичаща между раба и неговата душа, е значителна. Той няма директна власт над раба, но се възползва от невежеството на душата и силното и желание да получава своя дял от всичко, което раба извършва, като и разкрасява мислите и дейностите, които съвпадат с нейните страсти и настойчиво и нашепва съблазни, докато тя не му откликне, след което душата от своя страна настойчиво притиска сърцето, докато не й се подчини, при което и то започва да взема решения, които съвпадат с тези на страстта на душата.
Именно заради това Аллах ни предупреждава да не следваме сатаната и ни пояснява, че той разкрасява делата на душата постепенно, в последователни стъпки, а не отведнъж, за да не срещне силна съпротива. Всевишния казва: „О, вярващи, не следвайте стъпките на сатаната! А който следва стъпките на сатаната, на него повелява той покварата и порицаваното “ (Нур:21). Аллах ни напомня за ролята на сатаната и казва: “ …И сатаната разкраси за тях делата им, и ги възпря от пътя… “ (Анкабут:38). Казва също: „Обещава им и ги подбужда към копнежи. Ала сатаната им обещава само измамност “ (Ниса:120). Всевишния казва: „Но им подшушна сатаната, за да им покаже техните срамотии, които бяха скрити за тях… “ (Араф:20).
Свещеният Коран ни посочва, че в решителните мигове, сатаната, след като разкраси злото деяние на човека и той го извърши, го изоставя: „И разкраси пред тях делата им сатаната, и рече: „Няма кой да ви надвие днес сред хората, щом съм аз до вас. “ Но щом двата отряда се съгледаха, той се обърна на пети и рече: „Непричастен съм към вас. Аз виждам онова, което вие не виждате. Страхувам се от Аллах. Аллах е суров в наказанието „, (Анфал:48) „Подобно на сатаната, който казва на човека: „Отхвърли вярата!“ А щом стане неверник казва: „Непричастен съм към теб. Страхувам се от Аллах, Господа на световете “ (Хашр:16). В Съдния ден сатаната ще напомня на своите последователи, че е нямал власт над тях, освен да призовава техните души към злото, на което те са откликвали: „И ще рече сатаната, щом делото бъде отсъдено: „Аллах ви даде истинното обещание, И аз ви обещах, но ви измамих. И нямах власт над вас, освен да ви зова, а вие ми откликвахте. Тъй че не упреквайте мен, а упреквайте себе си! Нито аз ще ви помогна, нито вие ще ми помогнете. Аз oтх върлях това, че ме съдружавахте с Аллах преди. “ За угнетителите има болезнено мъчение “ (Ибрахим:22).

 

Войните на сърцето

Всевишният Аллах не е оставил сърцето само на бойното поле където да се противопоставя на душата и на нейната страст, и на сатаната зад нея, а го е подкрепил с предана войска. Един от най-силните войни на сърцето е умът. Умът е мястото на познанието. То олицетворява слуха на сърцето. В зависимост от полезното знание на човека е и степента на чуването на [истината от] сърцето. Всевишният казва: „…Боят се от Аллах само знаещите сред Неговите раби” (Анкабут:38). Това е така, защото чрез знанието се познава кое е полезно и кое е вредно, кое е позволено и кое не, чрез него се предпазва oт съмнителните неща. В хадис Пророкът (С.А.С.) казва: „Достойнството на учения пред поклонника е като моето достойнство пред най-низшия от вас“ (Тирмизи).
Така, както Всевишния Аллах е създал за всеки раб по един caтана, който да му разкрасява извършването на забранените от Аллах неща (ал-махзурат), така също е създал за него и по един ангел, който да му напомня за добрините (ал-хайрат). Пророкът (С.А.С.) е казал: „В сърцето има два спътника – спътник от ангелите, който повелява доброто и потвърждава истината, така че, който намери [в себе си това, нека знае, че то е от Пречистия Аллах и нека възхвалява Аллах, и спътник от врага, който повелява злото, опровергава истината и забранява доброто, така че, който намери [в себе си] това, нека потърси убежище при Аллах от прокудения сатана“. След това прочел словата на Всевишния: „Сатаната ви заплашва с бедност и ви повелява поквара… (Бакара:268) “ (Тирмизи).

Сърцето между послушанието и непослушанието

Когато сърцето възнамерява да изпълни определено послушание, повереният му ангел започва да му го разкрасява, и умът, според степента на своето знание започва да го насърчава да го стори. Когато сатаната открие, че сърцето е решено да изпълни това послушание, започва да нашепва съблазни на душата, която да настоява пред сърцето, то да измисли някакви оправдания, за да не изпълни това послушание. И дори когато рабът напрегне своите усилия и надвие душата си и нейните страсти, и реши да изпълни това послушание, и сатаната види всичко това, не го оставя, а продължава да нашепва па душата му да получи своя дял от това послушание. Тя разкрасява това негово дело пред хората, от което човек се възгордява, душата му се опиянява и важничи от постигнатото. А ако послушанието се извършва в усамотение, душата отново му го разкрасява, за да му се хареса и да забрави, че именно Всевишния Аллах е Този, който му е помогнал да го изпълни. И според това, доколко искрено е било послушанието към Аллах, е и въздействието върху сърцето. Например, рабът може да отслужва молитва (саля), но от тази молитва сърцето му да получава съвсем малък дял, или пък въобще нищо да не получава – според степента на искреността си към Аллах в нея. Всевишния Аллах не иска от молитвата ни, от говеенето ни и от другите ни богослужения само движенията, усилията и затрудненията, а онова, което стои зад всичко това – праведност, благочестие, набожност, богобоязливост (наричани общо: такуа) и боязън (хашия) към Него. Всевишният казва: „Не тяхното месо, не тяхната кръв ще стигне до Аллах, а вашата набожност ще стигне до Него… “ (Хадж:37). И казва: О, вярващи, предписано ви е говеенето, както бе предписано и за онези преди вас, за да се побоите“ (Бакара:183).
Пророкът (С.А.С.) казва: „Може да има говеещ, който ще спечели от говеенето си само глада. Може да има отслужващ допълнителни нощни молитви, който ще получи от отслужването на допълнителните си нощни молитви само безсънието“ (Ибн Мадже).
Ако човек отслужи послушанието си с показност, то въздействието на това послушание не достига до дървото на вярата в сърцето, а достига до дървото на показността (рия), което се полива чрез това въздействие и нараства пред огледалото на сърцето. Ако се държи надменно заради отслужването на това послушание, пред сърцето израства дървото на надменността (кибр). Ако човек започне да се възгордява, да се хвали и да си изгражда някакви илюзии, нараства дървото на самозалъгването и високомерието (гурур), самоомайването, себелюбието (уджб) и лицемерието (нифак). Ако се предпази от всичко това, но отслужи послушанието си с нехайство и разсеяност, ще нараства дървото на нехайството (гафлет). С течение на времето тези дървета нарастват и образуват гъста преграда пред огледалото на човешкото сърце, която преграда възпрепятства достигането на божествените светлини и сияния до него – по този начин сърцето бива преградено за Аллах.
Следователно, вярата в сърцето нараства чрез искреността на послушанието към Аллах, тоест, степента на искреността определя силата на вярата. Колкото повече нараства вярата в сърцето, толкова повече нараства сиянието в него и нараства възможността да вижда със своята прозорливост и да чува гласа на разума (ал-акл). Оттук сърцето получава възможността да служи само на Аллах, да подчинява своите усещания само на Него, да се уповава само на Него, да се покайва пред Него, да се бои от Него и да се надява на Него. Тогава, всичко светско за раба става незначително, и сърцето му се свързва с отвъдното. Ако обаче вярата в сърцето отслабне, ако сърцето започне да се подчинява все повече на душата, вследствие на което се увеличи преградата между сърцето и Аллах, тогава огледалото на сърцето почернява, прозорливостта му се изгубва, гласът на разума и гласът на ангела замлъкват. Тогава, рабът започва да вижда само онова, което вижда душата му, започва да чува само онова, което му диктува душата му, и достига до положение, описано от Аллах в Свещени Коран: „…Имат сърца, с които не схващат, имат очи, с които не виждат, имат уши, с които не чуват. Те са като добитъка, даже са no-заблудени. Те са нехайните “ (Араф:179).
Пророкът (С.А.С.) казва: „Изкушенията ще обсаждат сърцето отново и отново, и което сърце отпие от тях, в него ще се появи една черна точица, а което сърце се откаже от тях, в него ще се появи една бяла точица. Даже ще се стига дотам сърцата да изглеждат по два начина – черно сърце, покрито с тъмнина, пусто като преобърната стомна, не познаващо нищо одобрявано и не отричащо нищо порицавано; и бяло сърце, на което нито едно изкушение не може да навреди, докато съществуват небесата и земята“ (Муслим). Имам Ибн Ал-Каййим пояснява този въпрос като казва: „Следователно, между дейността [отслужването на някое богослужение] и сърцето има дистанция. В тази дистанция има разбойници, които възпрепятстват достигането на тази дейност до сърцето. Затова човек може да извършва много дейности [богослужения], но нищо от това да не достига до неговото сърце – нито обич, нито страх, нито надежда, нито благочестие в земния живот, нито стремеж към [спечелване на награда за] отвъдния живот, нито прозорливост, с която да прави разлика между приближените на Аллах и враговете Му, между истината и лъжата, нито сила в състоянието си. Но, ако въздействието на неговите дейности [богослужения] достигне до сърцето, тогава то ще се освети и озари, ще познае истината и лъжата, ще прави разлика между приближените на Аллах и враговете Му“.
Ето защо, битката между човека и неговата душа е много сурова. Дори без преувеличение може да се каже, че това е най-жестоката битка на света, защото не само врагът е любим, но и онова, към което призовава е любимо, защото не познаваме много от оръжията, които използва срещу нас. Целта на този враг е овладяването на всичко – всяко движение, всяка почивка, всяка дума и всяко действие да са за него. А като знаем, че зад този враг стои по-силен от него, който с извадил нашите прародители [Адам и Ева] от Рая, подмамвайки ги със съблазняващите си нашепвания и разкрасявания, битката става още по-тежка, при това, без да има начин да не се встъпи в нея и в крайна сметка да не се удържи победа за Аллах.

 

Същността на продажбата на душата

Който желае Рая, нека отдаде душата си на Аллах. Само че, това отдаване може да се осъществи тогава, когато човек е победил своята душа и я е повел към Аллах. При този човек, всяко действие и всяка почивка, всяко ставане и сядане е заради Аллах. Всевишният казва: „Някои хора отдават душите си, за да угодят на Аллах“ (Бакара:207). Сухайб Ар-Руми (Р.А) оставя цялото си богатство и дома си на езичниците в Мека срещу това, да му позволят да се пресели, само защото е отдал душата си на Аллах и защото желаел удовлетворението Му. Когато това достигнало до Пратеника (С.А.С.), казал: „Сухайб спечели. Сухайб спечели“.
Целта на борбата със собствената душа е нейното овладяване, а след това отдаването й на Аллах. Доказателство за искреността на това отдаване е надпреварата към нейното жертване за постигане на удовлетворението на Аллах. Всевишният казва: „Аллах изкупи от вярващите душите и имотите им. Сражават се по пътя на Аллах, убиват и биват убивани, за да е техен Раят, Негово истинно обещание, дадено в Тората, Евангелието и Корана. А кой е по-верен в своето обещание от Аллах? Радвайте се на размяната, която направихте с Него! Това е великото спасение “ (Тауба:111).
Няма праведност в обществото без праведност на отделния човек. И няма праведност в отделния човек без пречистване на душата. Всевишният Аллах казва: „[Кълна се…] и в душата, и в Онзи, Който я е създал, и на нея е посочил [що е] нечестивост и богобоязливост. Сполучва онзи, който я пречиства. А губи онзи, който се омърсява“ (Шамс:7-10).
Пророкът (С.А.С.) казва: „Разумен е онзи, който подчинява душата си и работи за след смъртта, а безсилен е онзи, който позволи н душата си да следва страстта и вършейки непрекъснато грехове да се надява на опрощението на Аллах“ (Тирмизи).

 

ВТОРИ РАЗДЕЛ
КАЧЕСТВАТА НА ЗАСЛУЖИЛИТЕ БОЖЕСТВЕНА ПОДКРЕПА

Подкрепата, която сподвижниците на Пратеника на Аллах (С.А.С.) и останалите благочестиви предци, са дали на своя Господ срещу душите си, е намерила своето отражение в тяхното поведение, действия и качества. Свещеният Коран и Сунната поясняват тези отражения.
Ето и част от тези достойни качества на вярващите, като мерило, с което всеки един от нас може да оценява себе си и да претегля дела¬та си, за да разбере на каква дистанция се намира от онези достойни предци:

1. Цялостно отдаване.
Цялостното отдаване има много форми:

• изчистване на намерението;
Рабът на Аллах, който е достоен за подкрепата на Всевишния Аллах, изчиства своето намерение и го посвещава изцяло на Аллах. Така, той не пристъпва към извършване на дадено дело, ако не е уверен в искреността на намерението си към Аллах. Всевишния казва: „Кажи: „Моята молитва и моето служене, и моят живот, и моята смърт са за Аллах, Господа на световете “ (Ал-Анам:162). Пратеника на Аллах (С.А.С.) бил запитан за човек, който се сражава от смелост, който се сражава от ярост и който се сражава от показност, кой от тях е по пътя на Аллах? На това Пратеника на Аллах (С.А.С.) отговорил: „Който се сражава, за да бъде Словото на Аллах най-възвишеното, гой е по пътя на Аллах“ (Общоприет хадис).

• изчистване на единобожието;
Вярващият изчиства своята вяра в единния Аллах от всякакви съдружавания. Затова, той не коли жертвени животни освен в името на Аллах, не заклева, освен в името на Аллах, не дава обет, освен на Аллах, не отива при магьосник или гадател, не вярва в суеверия, не вярва в благословията на камъни и дървета, не посещава гробища за да зове за подкрепа покойниците, които лежат в тях за реализиране на неговите нужди.
Вярващият също така изчиства сърцето си от всякаква привързаност, освен към Аллах. Затова, той се надява само на Аллах, бои се само от Него, уповава се само на Него, покайва се само пред Него, обича само заради Аллах и мрази само заради Него. Той се удовлетворява от отреденото от Аллах, обръща се за присъда само към Него и влиза в пререкания само заради Него.

• изчистване на следването;
Така, както вярващият изчиства намерението, изчиства също и дейността. Затова, той пристъпва към изпълнението на дадена дейност, само ако тя се одобрява от религиозния закон, следвайки напътствието на Пратеника (С.А.С.). Защото няма нещо, което да ни приближава към Аллах и той да не ни го е посочил, и няма нещо, което да ни отдалечава от Аллах, и той да не ни го е забранил. Всевишния казва: „Това е Моят път правият път. Следвайте го и не следвайте пътищата, които ви отделят от Неговия път! “ (Ал-Анам:153).
Вярващият не избързва. Преди да пристъпи към извършване на дадено дело се запитва: „За кого е това дело и какво казва религиозният закон за това? Как Пратеника (С.А.С.) е извършвал подобна дейност?“ И ако е за Аллах – продължава, а ако не е за Аллах, го изоставя. Именно, това са двата стълба на праведното дело, което се приема при Аллах. „…Който копнее за срещата със своя Господ, да върши праведни дела и в служенето си на своя Господ никого да не съдружава с Него! “ (Ал-Кахф:110).

Advertisements