Имах най-добър приятел. Винаги ме наставляваше и най- вече – когато правех грешки.
Един ден се скарахме с един от съседите ми. Гласовете ни се чуваха от далеч. Хората ни заобикаляха. Един от присъстващите беше и моят приятел. Той моментално се намеси в кавгата, за да я потуши. После ми каза:
“ Не знаеш ли, че мюсюлманинът е брат на мюсюлманина?”
Казах му:
“ Знам.”
Той ми каза:
“ А не знаеш ли, че Аллах ни е повелил да бъдем търпеливи?”
Казах му:
“ Знам.”
Тогава ми каза:
“ След като го знаеш, защо постапваш така със съседа си и защто не проявяваш търпение?”
Наведох глава и му казах:
“ Ще направя това.”
След няколко дни се скарах с един продавач, разменихме си тежки и неприсъщи за вярващ думи. Приятелят ми разбра за това. Намери ме и ми каза:
“ Забрави ли думите, които ти казах преди няколко дни?”
Бях много ядосан и му отвърнах неподобаващо, като му казах:
“ Не сам забравил…и стига с тези проповеди винаги като ме видиш, не съм дете.”

Не знаех какво ми стана, за да кажа тези думи на най-добрия си приятел. Сълзи обляха лицето му.
Той си тръгна и ми каза:
“ Аллах да е с нас и не забравяй думите ми.” – отвърна той.

Когато се прибрах вкъщи, не можах да заспя. Постоянно ме мъчеше това, което направих на най-добрия ми приятел. Заклех се в Аллах, че няма да заспя, докато не му се извиня за това, което му причиних.
Изчаках да настъпи времето за сутрешната молитва и отидох в джамията, за да отслужа молитвата. Приятелят ми не беше там, а той никога не отсъстваше за сутрешната молитва. Помислих си, че ще закъснее. Отслужихме молитвата, а него още го нямаше. Тръгнах към къщата му. Когато я наближих, видях много хора да стоят пред дома му. Попитах ги:
“ Какво има?”
Казаха ми:
“ Мухаммед почина.”
Не можах да повярвам. Започнах силно да плача. Видях майката на Мухаммед и ми каза:
“ Мухаммед казваше да не забравиш думите му.”

Кълна се в Аллах, никога не ще забравя думите на моя най- добър приятел.

Advertisements